Персонален сайт - Антон Абаджиев Создать бесплатный сайт с uCoz

Антон Абаджиев
Меню

Форма на входа


Нашият въпрос
Оцените нашия сайт
Всички отговорив: 31

Мини-чат
200

Приветствую Вас, Гост · RSS 08.12.2016, 14:56


      Бронзовата мартеница
             Антон Абаджиев
 

             Умря Струнко Арсенков. Почина човекът не неочаквано, ами предаде Богу дух точно в пусковия срок, както той си знае. И, както обикновено става, всички останали живи приеха това обстоятелство, така да се каже – като ненадейно. Двамата, които триеха бутуши о шарената чергица в антрето, съвсем не му се надяваха да се е гътнал и умрял толкова без време. Те, двамцата, се надяваха Струнко Арсенков да ги почерпи. И с тези именно мисли се втурнаха в единствената стаичка. И, даже, се втурнаха с подходящи изражения. А можеха преди това да се обръснат. „Човекът е много точен”, беше предупредил Гедерето. „Мно-ого, значи, стегнат и подреден човек. По едно време беше директор на лятно кино „Култура”. Завчера дойде и ми поиска костюма за сватба, на сватба щял да ходи. И аз му казах – Щом ще ходиш на кьорсофра – няма начин да не почерпиш!” А пък Айдебайо Неделчев не му повярва. „С твойта политическа неграмотност, изобщо и по места – друг път ще хванеш директор да те почерпи! Че ти не знаеш името на Европата, бе, байо!” „Победи ли демокрацията в Германия? Победи. Значи е Германска демократическа република!”, му отвърна Гедерето, което несъмнено означаваше, че бившият директор ще скокне да ги угости, защото е стегнат и подреден човек и стига са ни побеждавали вече, хайде и ние да победиме този път. „Ма, той наистина много стегнат и подреден човек.”, каза Неделчев. Я, как мирно си лежи. На кокъл е станал. Айде, байо, да се омитаме оттука!” Струнко Арсенков се беше изпънал в русенското си легло по най-солиден начин и морскосиньото сако на резедави райета се прегъваше внимателно само по лактите, а дланите си човекът беше скръстил на корема. Гедерето се натъжи. „Отиде ми костюмът!”, каза Гедерето. „Бива ли да се нагласи така точно с моя костюм? На нищо не прилича тая работа. Я да го проверим, може пък да не е вкочанясал чак толкова. Може пък да се разгъва мъничко по лактите. Я, хвани туканка и дърпай!” От дърпането носът на покойния се изшили и щръкна нагоре, на гърбицата лъсна продълговато петно, а встрани се появиха морави сенки. „Дай една цигара.”, каза Айдебайо Неделчев като се умори и седна на таблата. В стаята нямаше други мебели, та затова Неделчев седна на таблата и запуши. „Трябваше най-напред да му разключиш пръстите. Виж какви ги е стиснал, емен-емен, имане стиска!” Гедерето се окуражи за момент и в едно известно време на чоплене и човъркане около показалеца му се омота черен шнур, и след още малко... „Опа-а!”, каза Гедерето. На края на шнура се закандилка висша технология колкото едно калъпче катранен сапун. „Това, Неделчев, е висша технология. Това, значи, е крачкомер, обаче такъв един... модерен. Действия може да извършва безброй! Ако, да речем, береш кукуруз и се загубиш из блока – веднага натискаш ей това копче – ей го на, и ти се определя местоположението, и спътникът идва да те прибира.” „Кой, аз ли, бе?”, изненада се Айдебайо Неделчев. „Аз да бера кукруза? Ти, май нещо, а...?” „Добре, де – където искаш – там се изгуби. Веднага ще те намерят.” „На мен такава вещ не ми е полезна.”, след кратък размисъл каза Неделчев. „На мен това нещо може само да ми навреди. Какви ги приказваш ти, бе! Ще се чудя аз къде да се смотая и след минута-две: Айде, байо Неделчев!” „Обаче струва пари! Ще го шътнем на яхтаджиите от движение. Или пък на спортните рибари. И бракониерите ще го купят...” Гедерето живна, опипа реверите по дължина, убоде се и като лапна убодения пръст, рече: „Виж с какво се е закичил!” Едно жълтеникаво парче пластмаса, което дотогава се губеше между райетата, влезе в полезрение, още повече, че след разкачването му от иглата увисна усукан конец. „Мартеница!”, каза Неделчев. „Кой ще легне да мре и ще се закичи с мартеница!” „Не е баш мартеница.”, каза Гедерето. С крачкомера в джоба той се почувства успокоен и реши да ожали покойника. „Важно е какво изобразява. Изображението е важно!” Мартеницата беше голяма колкото неизрязан нокът и представляваше мечок, опасан с олимпийски кръгове. Гедерето извади по цигара и като почука по кръговете каза, „Човекът беше ресурс!” Струнко Арсенков наистина бил ресурс и вместо да го пенсионират му казали: „Хайде, Арсенков, стига си седял под голото небе и на равната земя в това лятно кино. Охтика ще хванеш на тая си възраст. Време е вече да израстваш по етажите!” А пък той не рачил. Свикнал бил с чистия въздух, просторно му било нагоре. И се изгубил, не се качил по никакви етажи, ами след три дни се появил по анцуг и италиански дъждобран, който се сгъва като носна кърпичка и казал – Ходих пеша до Провадия, сега се връщам. Не му повярвали. Той, обаче, се загубил пак, този път за седмица. А когато се върнал, рекъл – Ходих до Москов табия да пия едно кафе. А пък Москов табия е до града Шумен. Не му повярвали. Ама, когато след десет дни се появил и казал – ходих в Омуртаг при доктор Махмуд Ефе да ми извади зъб, този път показал и медицинска бележка. Удостоверил се, един вид. Пак не му повярвали. Обаче, този път го пенсионирали. И му подарили крачкомер. Оттам-насетне Струнко Арсенков не се появил никакъв и никъде, ами само вървял по шосетата и не се спирал. Придвижвал се той, съгласно правилника от лявата страна на платното. Постепенно изоставил кецовете – късали се кецовете, на тяхно място обул широчки гумени цървули от женските, а в тях настилал вестници. Започнал да си опростява живота. Хранел се с плодовете от дърветата – орехи, джанки, череши. От блоковете си откъсвал млечен мамул или слънчоглед. А като не намирал такива работи – ядял шурулинци. Обаче, като шосеен пешеходец се бръснел сутрин и вечер, и косата си сресвал внимателно. Защо бил шосеен пешеходец ли? За да отчита крачкомера равномерно крачките и да показва точно, а не да си фантазира там някакви разстояния. Където видел пиле, му викал – Пили-пили! – без да спира да върви. На зайците викал – Зайо-байо! На кравите викал - Да изплющя твойта мама рогата! Гонила го, значи, луда крава и му скъсала дъждобрана, че после трябвало да го лепи с универсално лепило „Ухо”. И тъй преодолявал материалните състояния на пътищата, както и всевъзможните атмосферни явления. Косата му се веела на светлината на фаровете и той я сресвал. Дъждобранът лъщял от дъжда и той го подлепвал. Гумените цървули се пълнели сегиз-тогиз с вода и кал, и той подменял вестникарските подложки. И пак продължавал да крачи с изправен гръб – единият крак пред другия – а около него като корав дъжд капели и трополели конски кестени. На това място Айдебайо Неделчев сви шепа и там, в шепата, започна да тръска пепелта от цигарата си. Докато през един март месец бившият директор се появил там където трябва, избръснат и сресан, а на ревера му фигурирала ей-тази същата мартеница. Само че – нова, току-що произведена. „Аз, казал, придобих потенциал и заявявам най-отговорно, че ако уредите формалностите, ще тръгна веднага и ще пристигна пешком на летните олимпийски игри в Москва.” И им връчил крачкомера – да смятат и да удостоверяват разните скорости, пътодните и пътонощите. „Като едното нищо е заминал.”, предположи Неделчев. „Да, тогава, май нищо не се получило.”, потвърди Гедерето. Къде ще ходи, бе, си казали там, където трябва. Че нали му трябва снимачен екип, да удостоверява събитието. Треньор му трябва и спортен психиатър. А пък такива се полагали на онези, дето отивали да вземат медали. На Струнко Арсенков медал нямало да му дадат, ако ще на ръце да е ходил до летните олимпийски игри. Ами, като вземе да призяпа и да се катурне? И му отказали. Рекли - Ще я видим ние тая работа. И на летните олимпийски игри в Китай не го пуснали. Въпреки че човекът им обяснил, че на други игри не искал и не можел да ходи, защото имало много морета. Да. „И затова се е пригласил по тоя начин, гледай – дъска си е заврял отдолу, да не увисва пружината и да му е прав гърбът. И краката си не е вързал с конец, даже, да не изстинат събрани.”, завърши Гедерето. „Да му връщаш на човека крачкомера!”, ядоса се Айдебайо. „И вземи се обади на поп Недко, да го закопаят, какъвто му е редът!” И Гедерето отиде в антренцето, а там набра номер. „Вий луди ли сте бе!”, развика се поп Недко и гласът му стигна през отворената врата дори до асмата на двора. От асмата висеше подивял и презимувал спаружен плод. „Как тъй ще се яви пред Христа с крачкомер! Готов-тръгнал, значи, да се разхожда из селенията. И каква е тая дива и езическа мартеница? Да ги махате веднага! Аз ще се обадя в общината за лекар и ковчег, пък вие да не вземете да направите някоя глупост?!” „Ама, попе, отче наш, човекът беше ресурс! Заслужил беше... на културата. И, такова – герой на... труда. Евгене – кандидат-майстор на спорта. Медалист. Да кичим ли медалите?” Попът се укроти. Види се, медалите бяха канонични. „Заслужилият, може. Там, по културата – непременно в ковчега! И на труда – пак там... А, за спорта, си решавайте!” „Ще трябва да ходим при майстор Кайцун”, обобщи Гедерето. „Само той може да я извъргаля мартеницата, както трябва за една нощ. Хайде, байо Неделчев...” Общината възложи скромното погребение на фирма „Титаник”. Фирмата положи тялото във фазерен ковчег и пешеходният директор изглеждаше много добре с онямити бронзов мечок, опасан със стоманени олимпийски кръгове, боднат на ревера. „И бронза да отнесеш – не е лошо. Пак е голяма работа!”, казаха Гедерето и Неделчев, като нагласиха капака върху Струнко Арсенков. И после го заровиха.
Copyright MyCorp © 2010г.