Въпросителни местоимения

 

      Както никога, тази вечер още като легнах, и заспах, но нищо не съм спал, защото някой ме събуди. КОЙ, без причина, ме събуди толкова рано? Часът е два и пет минути. Едва преваля полунощ. За мене даже не е и полунощ, защото съм си легнал в нула и мислех да ставам в шест. Значи не е никаква полу, а само една трета от тази моя нощ. А за някои навярно още не е започнала нощта. И ме е събудил, предполагам, такъв "някой". Не бих правил дребни сметки за загубени минути и за часове дори, ако беше само тази нощ, а то... колко нощи не съм спал. В повечето случаи действително е имало причина, но... тази нощ нямах никаква причина, преди да си легна, поне така си мисля, че нямах никаква причина. КОЙ ме събуди тогава? Навън е тихо, съвсем тихо. Това са веселите часове на денонощието, но навън е тихо, съвсем тихо, не се чуват никакви развеселени хора, нито един даже. КОЙ тогава ме събуди? Не може някой веселяк да е извикал, да се е провикнал, да е изкрещял финала на някоя достойна само за покрайни улици любовна песен, само веднъж, за да ме събуди, само за секунди весел, напуснал себе си, за да може да ме навести с взлом в тишината и след това да онемее,сигурен в успеха си, в роящите се мисли в главата ми, в удължените ми часове, в безкрайната ми нощ, и отново да се прибере у себе си, и набързо, и безшумно, и безследно да изчезне като поздравителна усмивка. Не, не вярвам да е минал такъв "някой" мимолетен веселяк, мимолетно весел като през деня. КОЙ тогава ме събуди? За миналата нощ си знам причината, събуди ме сънят, оня страшен сън с детето. И това дете още дълго ще е пред очите ми, макар да казват някои, и по принцип да е вярно, че сънните образи избледняват бързо, особено когато не са на познати или близки хора. Но когато видиш някое дете в опасност, няма никакво значение дали е познато или не детето, за да ти остави вдлъбнат печат в съзнанието, както миналата нощ видях насън дете, на пет или шест години, на по-малко от двайсет метра пред кола, визуално удължена от безумна скорост. Едва когато се събудих и се утеших, че е било само сън, можах да се запитам "КОЕ беше това малко дете?", променило цвета на колата, сякаш съм го виждал някъде у близки, у познати, у съседи. "КОЕ беше това малко дете?" – продължих до сутринта тревожно да се питам, сякаш не беше видяно насън.

        Най-малко за десет нощи назад мога да си спомня за какво не съм можал да спя, и трябва да ви кажа, че за всяка нощ е имало причина. Преди седмица например се опитах да направя невъзможното, да защитя човек на улицата, станал жертва на внезапна, немотивирана агресия от страна на няколко младежи сред тълпа от хора, събрани като по тревога, но не и разтревожени. И стана тъй, както става обикновено при подобни случаи, че аз пострадах повече от непознатия човек, за когото се застъпих, сам сред набързо събраната тълпа. И после цяла нощ не спах да мисля не за непознатия, и не за себе си, и не дори за похитителите, а за невинните любители и регистратори на социални проявления, за които никой не си мисли и не пита "КОИ са те?", защото "те" са множество от "никой".

Не мога да си отговоря на въпроса защо си пълня нощите с тези празни "КОЙ", "КОИ", "КОЕ", но продължавам да се питам "КОЙ" ме е събудил?", "КОЙ ми е отнел нощта?", "КОИ са регистраторите на социални проявления?", сякаш проявленията на отделни хора, извън познатото ни множество от "никои", могат да се нарекат или да бъдат социални.

На следващата нощ след този случай да съм спал не повече от два-три часа, изтощен от плътно осемчасово обикаляне по разни канцеларии и служби през деня и главоблъскане до късно през нощта за някаква бележка, с която трябваше да подкрепя или да оспоря, така и не разбрах, особеното мнение на експертизата за необходима идеална част от въздух над триетажна сграда, годна за надстройка, в която наследената от мен по права линия идеална част бе недостатъчна за право на строеж при отчуждаване на сградата, но сградата не бе отчуждена, а щеше да се надстроява, и аз имах някаква надежда сборът от физическата и въздушната ми идеални части да е достатъчен за право на участие в надстройката, ако се намери КОЙ да ми даде до сутринта на следващия ден исканото удостоверение за собственост на идеална част от въздух. Но такъв не се намери и, след взетото решение в осем и половина на следващия ден, аз увиснах във въздуха.

        За миналите нощи, както виждате, безсънието ми не е било без причини, но тази вечер, преди да си легна, нямах никаква причина да не спя спокойно. При това навън е тихо, съвсем тихо. КОЙ ме събуди тогава?

        Не трябва да си мисля за миналите нощи, ако искам да заспя, и за миналата будна част от тази нощ, която непрекъснато нараства, не трябва да си мисля, и най-добре ще мисля, ако мога изобщо да не мисля, но не мога. Безброй пъти съм опитвал да не мисля, и дори съм си представял зрително съзнанието като черна дъска, на която мислите ми са изписани с тебешир, за да мога да ги изтрия, но не мога.

       Поне за нещо хубаво да взема да си мисля. Може и да заспя тогава. И това хубаво да премине постепенно в хубав сън. Защо не, да опитам, може и да стане номерът. Да опитам, но какво да бъде хубавото нещо, трябва да се върна доста назад, много назад, в детските години, и оттам, далеч от миналото, аз–детето да подам спасителна ръка на мен-мъжа. Като най-светъл от детските ми спомени е останал един слънчев майски ден, нито горещ, нито хладен, нито влажен, нито ветровит – тих, спокоен и прозрачен, упоен от полифлорен дъх и полифония на горски обитатели. За първи път, откакто аз се помня, пътувахме без автобус към селото на майка ми, което по прекия път през гората е на осем-девет километра от града. Бях на четири години. Не знам колко часа сме пътували тогава, но ако зависеше от мен, сигурно не бих се съгласил да свърши някога това пътуване, особено сега не бих се съгласил да свърши някога това пътуване и този ден, пълен с теменуги, с иглики, с глухарчета, с цвят на диви ягоди и диви круши, с напъпили божури, с пробляскващи слънца от паяжини, с пеперуди, с мравки, с оси, с майски бръмбари, със славеи, със сови, с гугутки... Сякаш и сега ги чувам, и ги виждам, и ги гоня... Сякаш и сега до мен са майка ми и баща ми, изчакват ме, догонват ме, предлагат да ме вземат на ръце, защото съм се уморил, но аз не си признавам, аз се смятам за голям и бягам настрани от тях, вляво, вдясно, сменям непрекъснато посоките напред, назад, удвоявам, утроявам, многократно удължавам пътя, за да стигна през годините до тази нощ, в която изтощен от тичане по горските поляни ще заспя. Може вече и да спя, и да сънувам, защото оня майски ден отпреди тридесет и шест години го виждам по-ясно от спомен. Виждам как вървят по пътя и ме водят, хванали ме за ръцете майка ми и баща ми, а аз правя опити да освободя поне едната си ръчичка, за да я подам на другата, на мъжката си ръка, молеща за помощ. Да, може вече и да спя и да сънувам, но... навън е светло и часовникът показва шест – време е да ставам.

        Нищо не съм спал и тази нощ, защото някой ме събуди. КОЙ ме събуди толкоз рано, така и не разбрах.