Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. в гр. Варна. Основно и средно образование завършва в родния си град, а висше образование, специалност "Руска филология", в ШУ "Еп. К. Преславски". Работил е като учител, спасител по плажовете, зам.-председател на Районен съвет за култура - Варна, шофьор на такси, моряк, нощен пазач в частна детективска агенция, редактор и гл. редактор в литературния алманах "Простори", телевизионен репортер в програма "Море" на РТВЦ - Варна, журналист във в. "Черноморие", криминален репортер във в. "Черно море", служител в община Варна като директор на възстановения Театър на поезията. В продължение на 3 години е управител на ИК "Галактика", след това директор на университетското издателство във ВСУ "Черноризец Храбър", а после управител на Издателство "Книгата" - Варна. В момента е Главен експерт в Дирекция "Култура и духовно развитие" в Община Варна. Автор е на над 20 книги с поезия, белетристика, публицистика - "Огън на брега" (1980), "Нощен хляб" (1983), "Сезонът на спасителя" (повест, 1987), "Морски кончета" (1989), "Плашило в града" (1990), "Остави ме, любов" (1992), "Деца на рая" (1992), "Семейно легло" (разкази и новели, 1992), "Защото е есен" (1994), "Библия за несретници" (1997), "Сюита за мъртви българи" (публицистика, 1997, II доп. изд. - 1998), "Влакът към зимата" (1999, 2000), "Соленият връх на бога" (2001), "Няма такава България" (публицистика, 2002), "Челен удар" (2003), "Стихове от кашона" (2004), "Треньор на пеперуди" (2005), "Автопортрет със светкавици" (2006), "Писателят като чудовище" (роман, 2006), "Къща без икони" (2008), "Обиск на пустините" (2008), "Усмирителна риза за ближния" (2008), "Аз съм светлият мъж към безкрая" (2008) и "Слалом между мълнии" (2010). Публикувал е стотици статии в централния и местен печат. Носител на национални и регионални литературни награди, между които са Награда на СБП за публицистика, Национална награда "Гео Милев", Национална награда "Дамян Дамянов" и др.

b

Не е възможно цял ден да те няма -
абсурдно е ей тъй, да си заминала,
натъпкала във куфара пижамата,
обувките, чадъра, шала, миналото,
бакшишът да е тръшнал с кеф багажника,
да ти е пуснал тъпата си музика
и Глобул да насочи моето обаждане
към друга някоя - поредната илюзия,
не е възможно ти да си измислена -
не съм ни фокусник, ни списувател,
ако това, което виждам, си е истина,
защо на мене Бог ми я е пратил,
не можеше ли с финт да ме преметне,
че си отишла, примерно, за вестници,
макар че в тях, каквото пише в петък,
още в четвъртък лани бе известно,
не те предвидих - нейде из разделите
със своите предишни ледни делници,
зачеркнах в календара си неделите
и месих хляб - не ядох чужди зелници,
къде си - претършувах и килера си -
където са бушоните, боите, клещите,
ако се върнеш, сядай - ще вечеряме
и ще ми грееш в пламъка на свещите.